Бившата британска министър-председателка Маргарет Тачър маха на журналистите пред дома си в Лондон. Снимка: Ройтерс

Всичко беше толкова по-подредено преди падането на Берлинската стена. Имаше го дребният въпрос за екзистенциалната борба с комунизма. Но след като на два пъти за малко не се стигна до сблъсък, се научихме да живеем с взаимно гарантираното унищожение. Патовата ситуация през Студената война беше стабилна и предсказуема. Сигурността имаше един единствен смисъл: сдържане на амбициите на Съветския съюз.

Двайсет години след падането на комунизма можем да забележим следи от подобна носталгия сред политическите дейци, борещи се със сложните проблеми на настоящето. Разбира се, през онези дни Саддам Хюсеин беше защита срещу революционния Иран, а джихадистите бяха на наша страна, изтласквайки Съветите от Афганистан.

Разпаднали се държави, тероризъм, разпространение на ядрено оръжие, възход на Азия и размирно политическо пробуждане по целия свят - как да събереш всичко това в една подредена стратегическа доктрина? След великата победа през ноември 1989-та настъпи не нов световен ред, а глобален безпорядък. Поне така изглежда.

Две неща изпъкват от последните двайсет години: светът се променя бързо и в степен, която е далеч отвъд очакванията на тези, които бяха на власт тогава; и посоките или по-скоро множеството посоки на промяната опровергаха всички прогнози. Геополитическата карта на 2009-та се простира отвъд благоразумното въображение на лидерите от 1989 година. Британското правителство допринася с някои нови свидетелства за този водовъртеж. Тази седмица бяха публикувани голям брой държани досега в тайна документи за отношението на големите сили - САЩ, Русия, Франция и Великобритания, както и тогавашна Западна Германия - към падането на Берлинската стена.

Като цяло контурите на историята са добре познати: решимостта на западногерманския канцлер Хелмут Кол да се възползва от момента и да обедини Германия; трескавите опити на Франция и Великобритания да спрат това; държаните в течение държавници във Вашингтон и признанието за поражение в Москва по време на Михаил Горбачов. Подробностите обаче са не по-малко увлекателни.

Представете си как британската министър-председателка Маргарет (сега баронеса) Тачър и френският президент Франсоа Митеран седят заедно в Страсбург, само няколко седмици след падането на стената, и размишляват върху изникващия отново “германски въпрос”. Г-н Кол е забравил, че “разделянето на Германия беше резултатът от война, започната от Германия”, заявила г-жа Тачър според британска стенограма на срещата. За г-н Митеран заплахата била от евентуално “настъпление” на Германия, както това станало по времето на Хитлер през 30-те години, съчетано с колебанието на останалите да го възпрат.

В този и в последвалите разговори двамата лидери проучили почти всички възможности. Служители от “Даунинг стрийт” 10 изказали предположения за подновяване на “сърдечното съглашение” (Антантата) между Великобритания и Франция за сдържане на нова Германия. Друга възможност бил един нов англоамерикански съюз. Митеран бил тъжен от това, че Германия така и не приела своите граници; Тачър отговорила, като извадила от чантата си карта, показваща множеството вариации на границите на Германия, често в моменти на експанзия.

Френският президент се измъчвал от евентуалното завръщане на “лошите германци” от историята и спомняйки си призраците от 1913 година, размишлявал върху един нов френско-британско-съветски съюз срещу Берлин. Западногерманските “агенти”, мислел той, подклаждали исканията за обединение по улиците на бившата Германска демократична република (Източна Германия). През януари 1990 година британският стенограф записал думите на Митеран, който казал на г-жа Тачър, че възстановена Германия би “доминирала” над Полша, Чехословакия и Унгария, оставяйки “единствено Румъния и България за останалите от нас”.

Разбира се, нищо не можело да се направи. Освен уместната й тревога да не би да дестабилизира Горбачов, в начина, по който г-жа Тачър, най-хладнокръвната от бойците на Студената война, се борела срещу логиката на триумфа на Запада над комунизма, имало нещо необичайно. Враждебността й към обединението не след дълго отслабило позициите на Великобритания във Вашингтон, където правителството на Джордж Х.У. Буш решило да управлява процеса, а не да го блокира. Скоро след това Франция признала, че процесът не може да бъде спрян. Неистовите усилия на дипломатите на г-жа Тачър да я убедят да заеме отново правилната историческа позиция отнели дълго време и не постигнали ефект. Тогавашният британски посланик в Бон сър Кристофър Молаби си навлекъл гнева на “Даунинг стрийт” 10, когато се учудил за какво е цялата тази врява.

Малко по-късно г-н Митеран предложил подкрепата на Франция за обединението в замяна на съгласието на Германия за единна европейска валута. Междувременно опасенията на г-жа Тачър да не би да навреди на г-н Горбачов накарали Робърт Купър, който сега е високопоставен европейски дипломат в Брюксел, да напише със съжаление от министерството на външните работи, че “сега Великобритания е в странната позиция да е в отлични отношения със силата, която е в упадък, и в смесени отношения със силата, която е във възход… Нашият приоритет номер едно би трябвало да бъде подобряване и сближаване на отношенията с Германия”. Тези документи са повече от ценна находка за интересуващите се от съвременна история. Те много ясно показват колко лесно се правят погрешни прогнози за бъдещето. През следващите две десетилетия Европа беше (почти мирно) обединена, а Германия е критикувана не за своя експанзионизъм, а за неувереността си.

Страхът от връщане към европейската политика на силата, съществувала век по-рано, се оказа неоснователен. И двамата лидери - г-жа Тачър в по-голяма степен, отколкото г-н Митеран - подцениха дълбокото въздействие на Европейския съюз и на НАТО за утвърждаване на европейското помирение. Една от причините за това, днешният свят да изглежда толкова страшен, е чувството, че той е надрастнал подобни институции. Грешка беше също да се приема, че Европа ще продължи да заема централно място в тревогите за глобалната сигурност. Като оставим настрана Балканите, при почти всичко, което се случи оттогава, центърът на тежестта се измести отвъд границите на Европа. Сега корените на несигурността са в Близкия изток, Азия и Африка.

Бележка под линия: Въпреки цялата привидна неразрешимост на днешните конфликти и заплахи сигурността от времето на Студената война е илюзия. Водените тогава войни - в Азия, Африка и Латинска Америка - бяха по-кръвопролитни от които и да било след това, в това число тези в Афганистан и Ирак. Разликата беше, че с едно-две големи изключения, в тях се биеше някой друг и че в дните преди Си Ен Ен и Интернет те рядко си пробиваха път до ежедневието на Запада.

По БТА